Възможно е да подходим към темите за религията и духовността от позицията на интелектуално упражнение или като истина приемана за даденост. Макар да няма нищо лошо в тези подходи, те сякаш пропускат практическите ползи, към които се стремят всички основни религии и духовни пътища (поне в автентичната им и чиста форма). Всички пътища, без значение от конкретиката си, имат нещо общо в основата си:
– Постулират или загатват за съществуването на друга или разширена версия на това, което преживяваме като реалност на съществуването в будния си живот. Дали го наричаме друг живот и животи, паралелни реалности или каквото и да е друго, без идеята за „нещо повече“ в живота, цялата идея за религия или духовно търсене става безпредметна.
– Под една или друга форма твърдят, че познавайки (и съобразявайки действията си с) „истината“ на крайната или разширена версия на реалността, по някакъв начин би ни помогнало да подобрим ситуацията си – дали чрез постигането на непосредствени резултати в живота ни (напр. правейки ни умиротворени, здрави, щастливи) или чрез ползи в бъдещето (напр. постигане на небесно блаженство).
Накратко, всеки автентичен духовен път цели да доведе последователите си до познание за крайната реалност и нейните правила, приемайки, че те облагодетелстват индивида в краткосрочен или дългосрочен план.
Тук не целим да заемаме позиция „за“ или „против“ която и да е религия или духовност. Вместо това става въпрос за практикуването на ниво отделен човек, което често включва погрешни нагласи, които сякаш игнорират и в действителност влизат в противоречие със самата цел на духовната практика – да познаем крайната реалност и познавайки я, да подобрим съществуването си.
Сляпа принадлежност
Пропускайки целта на дадения духовен път/религия, хората често биват програмирани в идеята, че са родени в дадена традиция и следователно са длъжни да се придържат към нея. Роденият в християнско семейство чувства, че трябва да вярва в християнската доктрина. Трябва да вярва, дори ако личния му живот му показва точно обратното на това, което традицията учи.
Позволявайки традицията им да бъде предопределена от културната или семейна среда, хората се отказват от самата идея да си задават въпроси относно истините и/или методите на практикуване. Всеки ритуал, всяка идея, която е част от дадената традиция, се приема за даденост и бива следван сляпо. Никой не си прави труда да се замисли над истинския смисъл и функция на това, което практикува.
Програмирането (съзнателно или подсъзнателно) попива толкова дълбоко, че индивидът приема безкритично и не проявява никакво любопитство. Никога не търси проверка на истините, които му се поднасят в собствената си опитност.
Макар, че гореизброените пропуски в личната ни практика на духовни/религиозни пътища не са изчерпателни, те са едни от най-дълбоките. Наричаме ги пропуски не в негативен или осъдителен смисъл, а от гледна точка на ефикасността им за постигането на самата цел на духовните пътища.
Какъв е крайният резултат? В крайна сметка „на хартия“ има безброй християни, мюсюлмани, будисти и т.н., но много малко, които в действителност въплъщават в личността си плодовете на духовната практика. Хора, които „принадлежат“ към определена традиция, вместо да я преживяват като собствена лична истина. Хора, които никога не са преживели и интегрирали в себе си дори късче от добродетелите на традицията си. Хора, които никога не поставят под въпрос и нямат подтик (нито биват окуражавани) лично да изследват истините.
Опитай сам вкуса
Неподлагайки на здравословно съмнение и нежелаейки да вкусят истината по личен начин, хората живеят с истини, които не са техни, истина на която се надяват или от която се страхуват, но която никога не е преживявана. Общовалидни религиозни идеи като „не прави на другите това, което не искаш да направят на теб“ или „кармични последици“ от действията ни, биват изпразнени от смисъл, тъй като тяхната валидност се базира единствено на интелектуално приемане без налично „живо доказателство“.
В крайна сметка готовността ни да поставяме под съмнение и да търсим проверка на духовните истини в собствената си опитност докато животът ни се разгръща, сякаш е единственият смислен и разумен подход за тези, които имат автентични духовни стремежи.
Отворете съзнанието си и имайте желанието да изследвате дълбоко и лично всяка истина, преди да я припознаете като своя собствена. Каквато и да е „абсолютната истина“, тя е абсолютна именно, защото е отвъд времето. Тя ще ви чака и не е нужно да бързате. Без значение, колко „неистини“ ще изберете да изследвате и отхвърлите по пътя си, всичко е наред.
Всяка неистина, в която се вгледате надълбоко в опитността на живота, може да ви отведе само по близо до истината. Всъщност докато всеки от нас върви към една и съща крайна дестинация от различна посока, то за някои разклоненията по пътя сякаш са нужни за да ни позволят да узнаем без сянка на съмнение, когато достигнем края на пътуването.
